ПАЛЕЧКА

Живееше някога една жена, която много искаше да си има детенце, но не знаеше откъде да се сдобие с чедо. Затова тя отиде при една стара магьосница.

– Много искам да си имам детенце, но не зная откъде да си взема. Можеш ли да ми помогнеш?

– Мога – каза магьосницата. Ето ти едно ечемичено зърно. Това не е обикновен ечемик, който расте по селските ниви и с който хранят кокошките. Посади го в саксия и ще видиш какво ще стане.

– Благодаря ти!

Жената даде на магьосницата дванадесет шилинга, върна се вкъщи и посади ечемиченото зърно. От него веднага израсна голямо красиво цвете, което приличаше на лале, но листенцата му бяха плътно прилепнали като на още неразцъфнала пъпка.

– Какво хубаво цвете! – зарадва се жената и го целуна по красивите червени и жълти листа. В този миг цветето силно изпука и се отвори. Сега ясно се виждаше, че това беше истинско лале, но в средата му се бе свило мъничко, крехко и очарователно момиченце, не по-голямо от палец. Затова жената го нарече Палечка.

Нощем Палечка спеше в люлка – една изкусно лакирана орехова черупка. Сини теменужени листенца є служеха за дюшече, а лист от роза – за завивка. През деня тя си играеше на масата, където жената беше поставила чинийка с вода, обградена с венец от цветя, които спускаха стъбълцата си във водата. В чинийката имаше голямо листо от лале, на което Палечка плуваше от единия до другия край, като гребеше с два бели конски косъма. Беше много приятно да я гледа човек. Тя можеше да пее така нежно и омайно като никой друг.

Една нощ, докато Палечка спеше в хубавата си люлка, през счупения прозорец влезе грозна крастава жаба. Тя бе огромна, смърдяща и мокра и заподскача по масата към Палечка, която спеше под листа от червена роза.

– Каква хубава съпруга за моя син – каза краставата жаба, грабна ореховата черупка със спящата Палечка и скочи обратно в градината през счупения прозорец.

Наблизо течеше голяма, широка река, а точно до брега имаше тинесто и мочурливо блато. Тук живееше краставата жаба със сина си. У-у, и той беше смрадлив и отвратителен и приличаше досущ на майка си. “Ква-ква, брекеке” – това беше всичко, което той можа да каже, когато видя красивото момиченце в ореховата черупка.

– Не говори толкова високо, ще я събудиш – рече старата жаба. – Тя може лесно да ни избяга, защото е лека като перце. Ще я сложим върху една водна лилия. За нея това ще е истински остров. Оттам няма да може да избяга, докато приготвим празничната стая долу в блатото, където вие двамата ще живеете.

По реката растяха много водни лилии с големи зелени листа, които сякаш се носеха по водата. Най-отдалеченият от брега лист беше и най-голям. Точно върху него старата крастава жаба постави ореховата черупка с Палечка.

Злощастното момиченце се събуди много рано на другата сутрин и като видя къде се намира, горчиво заплака – големият зелен лист бе заобиколен от всички страни с течаща вода и то не можеше да стигне до сушата.

На дъното на блатото краставата жаба окичваше стаята с тръстика и жълти лилии, за да се хареса на бъдещата є снаха. След като всичко бе готово, жабата и грозният є син доплуваха до листа, на който седеше Палечка. Те искаха да вземат хубавата є люлка и да я поставят в стаята на младоженците, преди самата тя да слезе долу. Старата жаба се поклони ниско пред нея и каза:

– Това е синът ми. Ти ще се омъжиш за него и вие чудесно ще си живеете долу в блатото.

– Ква-ква, брекеке – това бе всичко, което синът можа да изрече.

И така, хубавата люлка на Палечка бе отнесена, а тя остана съвсем самичка на зеления лист, разплакана, защото не искаше да живее при гнусната жаба, нито пък да се омъжва за грозния є син. Малките рибки, които плуваха наоколо, видяха жабата и чуха какво каза тя. Те подадоха главички над водата, за да разгледат малкото момиченце. В мига, в който я съзряха, рибките харесаха Палечка и много я съжалиха, че трябва да живее с противната крастава жаба. Не, това не биваше да става. Те се събраха под водата около зеленото стъбло, на което се държеше листът на Палечка, прегризаха го и листът се понесе по реката, далече, далече, където жабата не можеше да го стигне.

Палечка мина през най-различни места. Малките птички, които я виждаха от храстите, пееха: “каква прекрасна малка русалка”. Листът се отдалечаваше все повече и повече и Палечка премина в друго кралство.

През цялото време една красива бяла пеперудка пърхаше около нея и накрая кацна на листа. Пеперудката много хареса Палечка, а самата Палечка се радваше, че успя да се спаси от старата жаба. Пътуването по реката бе толкова хубаво, слънцето огряваше вълните и те блестяха като същинско злато. Момиченцето взе коланчето си, завърза единия край за пеперудката, а другия – за листа и така се понесе още по-бързо по течението.

В същото време долетя един майски бръмбар, видя Палечка, хвана я с щипците си през кръстчето и я отнесе на едно високо дърво. Зеленият лист продължи да плава по реката, а заедно с него и пеперудката, защото тя бе вързана за него и не можеше да се освободи.

Божичко, как се изплаши Палечка, когато майският бръмбар я отнесе на дървото! Но най-много се безпокоеше за красивата бяла пеперудка, завързана за листа, която не можеше да се отвърже и можеше да умре от глад. Майският бръмбар обаче нехаеше за това. Той кацна с Палечка на най-големия зелен лист на дървото, даде є да похапне мед от най-вкусното цвете и каза, че тя е много очарователна, много красива, въпреки че никак не прилича на майски бръмбар. След малко дойдоха на гости и останалите майски бръмбари, които живееха на дървото. Те заразглеждаха Палечка, а госпожиците майски бръмбарки, поклащайки пипалцата си, заявиха:

– Ами тя има само два крака! Колко е грозна! Няма пипалца. Уф, че е слаба. Съвсем прилича на човек. Колко е отвратителна!

Така говореха бръмбарките, въпреки че Палечка бе толкова хубава, както мислеше и майският бръмбар, който я беше отнесъл, но след като всички останали твърдяха, че била грозна, накрая и той се съгласи и вече не я искаше. Тя можеше да върви, където си пожелае. Бръмбарите я оставиха на едно глухарче, а тя се разплака, задето е толкова грозна, че даже бръмбарите не я искат. А всъщност тя беше много по-красива, отколкото човек би могъл да си представи, толкова нежна и мила като най-прекрасния розов цвят.

Цяло лято бедната Палечка живя съвсем сама в голямата гора. Тя си изплете люлка от стръкчета трева, в която спеше и която окачи под един голям лист от репей, за да не я мокри дъждът. Хранеше се със сладък цветен прашец и пиеше росата, която всяка сутрин се събираше по листата. Така изминаха лятото и есента, но ето че дойде зимата – студена и дълга зима. Птичките, които така сладко є бяха пели, отлетяха на юг, дърветата се оголиха, цветята повехнаха, големият лист, под който бе живяла, изсъхна, сви се и от него остана само едно пожълтяло стъбло. Палечка мръзнеше ужасно, защото дрешките є се бяха изпокъсали, а тя самата бе толкова малка и нежна. Бедното момиченце щеше да умре от студ. Започна да вали сняг и всяка снежинка, която падаше върху нея, бе колкото лопата сняг за нас, защото ние сме големи, а тя – колкото палец. Палечка се пъхна под един увехнал лист, но той не я топлеше и тя все зъзнеше от студ.

Точно зад гората, в която живееше Палечка, се простираше голяма житна нива. Житото отдавна беше събрано и от замръзналата земя стърчаха само голите сухи стъбла. За Палечка те бяха като цяла гора и докато бродеше из тях, тя се скова от студ. Така стигна до вратата на полската мишка – малка дупка в земята под житните стъбла. Тук уютно и доволно си живееше мишката. Стаята є бе пълна с жито, а освен това имаше чудесна кухня и трапезария. Горката Палечка застана пред вратата като бедно просякинче и помоли за половин зрънце ечемик, защото от два дена не бе яла нищичко.

– Клетата – каза мишката, защото тя беше една добра стара полска мишка. – Влез в топлата ми стая и похапни с мен.

Тъй като Палечка є хареса, тя рече:

– Можеш да прекараш зимата при мен, но ще трябва да чистиш стаята и да ми разказваш приказки, защото много обичам приказки.

Палечка се съгласи, вършеше това, което добрата стара мишка искаше от нея, и заживя много добре.

– Скоро ще имаме гости – каза веднъж полската мишка. – Моят съсед ме посещава всяка седмица. Неговата къща е много по-голяма от моята, с големи зали, а самият той е облечен във великолепно черно кадифено кожухче. Само да можеше да се омъжиш за него, би се подредила чудесно. Той не може да вижда, но ти ще му разказваш най-хубавите приказки, които знаеш.

Палечка обаче никак не искаше да се омъжва за съседа, защото той беше кърт. Той дойде на гости в черното си кадифено кожухче. За него мишката каза, че бил много богат и много образован, жилището му било повече от двадесет пъти по-голямо от нейното, но изобщо не можел да търпи слънцето и красивите цветя. За тях той говореше с отвращение, защото никога не бе ги виждал. Палечка трябваше да пее и тя изпя песничките “Лети, лети, майски бръмбаре” и “Монах върви през полето”. Заради красивия є глас къртът се влюби в нея, но не каза нищо, защото беше изключително недоверчив.

Преди време къртът беше издълбал нов дълъг тунел, който стигаше от неговата до тяхната къща. В него мишката и Палечка можеха да се разхождат, когато си искат. А къртът ги предупреди да не се страхуват от умрялата птичка в тунела. Това беше истинска птичка с пера и клюн, която явно бе умряла наскоро, още в началото на зимата и бе заровена точно там, където къртът бе прокопал тунела.

Къртът взе къс гнило дърво в устата си, което гореше като факла в мрака, и тръгна напред, за да осветява дългия тъмен тунел. Когато стигнаха до мястото, където лежеше мъртвата птичка, къртът опря широкия си нос в тавана и повдигна пръстта. Образува се голяма дупка, през която нахлу светлина. На пода лежеше мъртва лястовичка. Красивите є крилца бяха плътно прилепнали към телцето є, а крачката и главичката є бяха скрити в перушината. Бедната птичка навярно бе умряла от студ. На Палечка є стана много мъчно. Тя обичаше всички малки птички, които цяло лято сладко є бяха пели и чуруликали. Къртът обаче я побутна с късите си крачка и каза:

– Е, вече няма да цвърчи. Сигурно е отвратително да се родиш малка птичка. Слава Богу, моите деца няма да са такива. Една такава птичка не може да прави нищо друго освен да цвърчи и да умре от глад през зимата.

– Да, наистина – съгласи се полската мишка. – Каква е ползата от чуруликането, когато дойде зимата. Тогава птичката гладува и мръзне. Пък някои даже се и възхищават!

Палечка не каза нищо, но когато другите двама се обърнаха с гръб към птичката, тя се наведе, разтвори перцата є и я целуна по затворените очички. “Може би това е птичката, която ми пя така хубаво през лятото – помисли си тя, – която ми носеше толкова радост, милата ми хубава птичка!”

Къртът отново запуши дупката, през която се процеждаше дневната светлина, и изпрати дамите до вкъщи. Тази нощ Палечка не можа да заспи. Тя стана, изплете от сено голяма красива завивка, в която загърна мъртвата птичка. Около нея подпъхна мек памук, който намери в стаята на полската мишка, за да є е топло в студената земя.

– Сбогом, красива малка птичко – прошепна тя. – Сбогом и благодаря за чудните ти песни през лятото, когато всички дървета бяха зелени и слънцето ни топлеше.

Момиченцето положи главичка на гърдите на птичката, но изведнъж подскочи изплашено. Вътре нещо тупкаше. Това бе сърчицето на птичката, която не бе умряла, а само се бе вкочанила и след като се постопли, започна да се съживява.

През есента всички лястовички отлитат към топлите страни, но ако някоя от тях закъснее, измръзва и пада мъртва на земята. Остава да лежи там, където е паднала, и студеният сняг я засипва.

Палечка цялата трепереше – толкова много се беше изплашила, защото птичката бе много по-голяма от нея, а самата тя бе само колкото палец, но отново събра кураж, подпъхна памука по-плътно около бедната лястовичка и донесе листото от коноп, което є служеше за завивка, за да покрие с него главичката є.

През следващата нощ Палечка отново се промъкна при лястовичката. Птичката се бе съвзела, но бе толкова изтощена, че можа само за миг да отвори очите си и да види Палечка, която стоеше до нея с късче гнила пръчица в ръка, защото нямаше друга светлинка.

– Благодаря ти, мило детенце! – каза є болната лястовичка. – Така добре се стоплих! Скоро ще оздравея и отново ще мога да летя навън под топлите слънчеви лъчи.

– Ах – възкликна Палечка, – навън е студено, вали сняг, всичко е замръзнало. Остани си в топлото легло, аз ще се грижа за теб!

Тя занесе вода на лястовичката в лист от цвете. Птичката пи и разказа как си наранила крилото от един трънлив храст и затова не можела да лети бързо като останалите лястовици, които отлетели далече, далече в топлите страни. Най-накрая лястовичката паднала на земята, но нищо повече не помнела и не знаела как се е озовала тук.

Цяла зима лястовичката остана под земята и Палечка беше много мила с нея и много я обикна. Нито къртът, нито полската мишка разбраха за това, защото те никак не обичаха бедната лястовичка.

Когато дойде пролетта и слънцето започна да затопля земята, лястовичката се сбогува с Палечка, която отпуши дупката, направена от кърта. Слънцето ги огря радостно, а лястовичката попита Палечка дали не иска да тръгне с нея, да се качи на гърба є и да полетят надалеч в зелената гора. Но Палечка знаеше, че старата полска мишка ще се натъжи, ако Палечка я напусне така.

– Не, не мога – пророни тя.

– Довиждане, довиждане, мило, добро момиченце! – извика лястовичката и литна навън към светлината. Палечка гледаше след нея и очите є се насълзиха, защото много бе обикнала бедната лястовичка. “Чурулик! Чурулик!” – пееше птичката, отлитайки в зелената гора.

Палечка беше безкрайно тъжна. Не є разрешаваха да излиза на топлото слънце. Житото, което бе засято на нивата над къщата на полската мишка, израсна високо и се превърна в гъста гора за малкото момиченце, голямо колкото палец.

– През лятото трябва да си приготвиш чеиз – каза полската мишка, защото съседът, скучният кърт в черното кадифено кожухче, бе поискал ръката є. – Трябва да имаш вълнени и ленени неща, да имаш на какво да седиш и лежиш, когато станеш жена на кърта.

Палечка трябваше да преде с вретеното, а полската мишка беше наела четири паяка, които денонощно предяха и тъчаха. Всяка вечер къртът идваше на гости и винаги говореше за края на лятото, когато слънцето нямало да е така жарко и да втвърдява земята като камък. Да, когато свършело лятото, къртът и Палечка щели да се оженят. Но Палечка никак не се радваше. На нея къртът изобщо не є харесваше. Всяка сутрин при изгрев слънце и всяка вечер при залез Палечка се измъкваше пред вратата и когато вятърът разделяше върховете на житните класове, тя можеше да види синьото небе и си спомняше колко весело и хубаво бе навън. Много є се искаше да види отново милата лястовичка. Но повече тя не се появи. Явно бе отлетяла надалеч в красивата зелена гора.

Когато настъпи есента, Палечка бе готова с чеиза си.

– След четири седмици ще се омъжиш – є каза полската мишка.

Но Палечка се разплака и отвърна, че не иска да се омъжва за скучния кърт.

– Дрън-дрън! – ядоса се мишката. – Не се запъвай, иначе ще те ухапя с белите си зъби. Той е чудесен мъж. Даже кралицата няма такива кожухчета като неговото черно кадифено кожухче. Има кухня и килер, претъпкани с храна. Трябва да благодариш на Бога за него!

И така, настъпи денят на сватбата. Къртът беше дошъл да вземе Палечка. Тя щеше да живее с него дълбоко под земята и никога вече да не излиза на топлото слънце, защото той не можеше да го понася. Горкото дете бе толкова тъжно. То трябваше да се прости с красивото слънце, на което при полската мишка можеше да се любува поне от вратата.

– Довиждане, ясно слънчице! – провикна се Палечка, протегна ръчички нагоре и пристъпи няколко крачки навън. Житото беше ожънато и само сухите стъбла стърчаха. – Довиждане, довиждане! – извика тя и обгърна с ръчички едно малко червено цвете, което още стоеше на полето. – Поздрави малката лястовичка от мен, когато я видиш!

– Чурулик, чурулик! – разнесе се изведнъж над главата на Палечка. Тя погледна нагоре и видя лястовичката, която точно в този миг прелиташе над нея. Лястовичката много се зарадва на Палечка, а тя є разказа как не иска да се омъжва за гнусния кърт, как трябва да живее дълбоко под земята, където слънцето никога не огрява. При тези думи Палечка не можа да се сдържи и се разплака.

– Ето, идва студената зима – каза малката лястовичка. – Аз ще отлетя надалеч в топлите страни. Не искаш ли да дойдеш с мен? Ще седнеш на гърба ми. Само се вържи здраво с коланчето си. Така ще избягаме от гнусния кърт и мрачната му стая далече зад планините – в топлите страни, където слънцето грее още по-ярко оттук, където винаги е лято и винаги има прекрасни цветя. Ела с мен, мила Палечке. Ти ми спаси живота, когато бях замръзнала в тъмната земя.

– Да, искам да дойда с теб! – извика Палечка и седна върху гърба на птицата с крачета върху разперените є криле. Завърза здраво коланчето си за едно от най-здравите є пера, а лястовичката се издигна високо във въздуха и полетя над горите, над моретата и над големите планини, покрити с вечен сняг. Палечка трепереше от студения въздух, но се промъкна под топлите перца на птичката. Само главичката є се подаваше, за да може да вижда цялата красота под себе си.

Така те стигнаха до топлите страни. Там слънцето грееше много по-ярко, небето беше два пъти по-високо, а по оградите и плетовете зрееше най-прекрасното бяло и червено грозде. В горите растяха лимони и портокали, ухаеше на мирта и мента, а по селските пътища красиви деца играеха с големи пъстри пеперуди. Но лястовичката продължаваше да лети и гледката ставаше все по-красива и по-красива. Под кичестите зелени дървета на брега на лазурното море сияеше древен мраморен замък. Лози се увиваха около високите му колони с лястовичи гнезда отгоре им. В едно от тях живееше лястовичката, която донесе Палечка.

– Това е моят дом – каза лястовичката, – а ти можеш да си избереш някое от великолепните цветя, които растат наоколо. Ще те оставя в него и това ще бъде твоят дом.

– Толкова е хубаво! – възкликна Палечка и плесна с малките си ръчички.

На земята бе паднала голяма мраморна колона, счупена на три, а между отломъците растяха големи красиви бели цветя. Лястовичката остави Палечка на едно от широките листа. Но колко се учуди малкото момиченце, когато видя, че в чашката на цветето седи малко момченце. То бе толкова бяло и прозрачно, сякаш беше от стъкло. На главата си носеше красива златна корона, а на гърба си имаше прекрасни прозрачни крила. Момченцето не беше по-голямо от Палечка. То беше елфът на цветето. Във всяко цвете живееше едно такова момченце или момиченце, а то беше техният крал.

– Божичко, колко е хубав! – прошепна Палечка на лястовичката. Малкият принц много се изплаши от лястовичката, защото тя бе огромна в сравнение с него, а той – толкова малък и нежен, но като видя Палечка, много се зарадва, защото тя беше най-красивото момиченце, което някога бе виждал. Той свали златната корона от главата си, постави я върху главицата на Палечка, попита я как се казва, иска ли да се омъжи за него и да стане кралица на всички цветя. Да, това беше вече истински мъж, много по-различен от сина на краставата жаба и кърта с черното кадифено кожухче. Ето защо Палечка се съгласи. От всяко цвете дойде по едно момченце или момиченце, толкова красиви, че бе удоволствие да ги гледа човек. Всички носеха подаръци за Палечка, но най-хубавият подарък бяха красиви крила от една голяма бяла пеперуда. Закрепиха крилцата на гърба на Палечка и сега тя можеше да прехвърча от цвят на цвят. Всички ликуваха. Малката лястовичка пееше от гнездото си най-хубавите си песни. Но всъщност тя беше тъжна, защото много бе обикнала Палечка и не искаше да се разделя с нея.

– Няма да се казваш вече Палечка – каза є елфът на цветята, – това не е хубаво име, а ти си толкова красива. Ще те наричаме Мая.

– Довиждане, довиждане – извика лястовичката и отново литна към Дания. Там тя имаше малко гнездо над прозореца, където живееше разказвачът на приказки, за когото тя пееше “чурулик, чурулик” и от когото ние научихме тази история.