Имало едно време една бедна вдовица. Тя живеела усамотено в къщичка с градинка отпред, в която растели два розови храста - единият цъфтял с бели, а другият с червени цветове. Жената имала две дъщери, които били хубави като розите и се наричали Белоснежка и Червенорозка. Никъде нямало други деца като тях - толкова били мили и добри, работливи и упорити. Само че Белоснежка била по-тиха и спокойна от Червенорозка. Червенорозка обичала да тича по ливадите и полетата, да търси цветенца и да лови пеперуди през лятото. А Белоснежка си седяла вкъщи при майка си, помагала й в домакинството или й четяла нещо, когато нямала работа. Двете деца толкова се обичали, че когато излизали заедно, се държали винаги за ръце. Белоснежка често казвала:
- Ние няма да се разделяме.
А Червенорозка добавяла:
- Докато сме живи.
- Каквото има едната, трябва да го поделя с другата - учела ги майка им.
Момиченцата често отивали сами в гората да се разходят и да си наберат ягоди; животните не ги закачали, а доверчиво идвали при тях: зайчето ядяло зелеви листа от ръцете им, сърничката пасяла край тях, еленът подскачал весело наоколо, а птичките оставали по клоните и пеели, каквото само те си знаели. Не ги настигала никаква беда: ако нощта ги сварела в гората, момичетата лягали едно до друго на някой мъх и спели така до сутринта. Майка им знаела това и не се безпокояла за тях.
Белоснежка и Червенорозка поддържали родния си дом толкова чист, че било приятно човек да надникне в него. Лятно време Червенорозка се грижела за къщата и всяка сутрин преди майка й да стане, набирала букет от двата розови храста и го поставяла до леглото й.
През зимата Белоснежка напалвала огъня и закачвала котела над огнището. Той бил от месинг, но светел като златен - толкова добре го излъсквала Белоснежка.
Вечерно време, когато валял сняг, майката казвала:
- Изтичай, Белоснежке, и дръпни резето.
После всички сядали до печката, майката си вземала очилата и започвала да чете от една голяма книга, а двете момиченца я слушали и предели. До тях на пода лежало едно агънце, а зад тях на една пръчка спяло бяло гълъбче с главичка, мушната под крилцето.
Една вечер, както си седели така, някой потропал настойчиво на вратата. Майката рекла:
- Бързо, Червенорозке, отвори вратата, сигурно е странник, който търси подслон.
Червенорозка отишла до вратата, дръпнала резето, като си мислела, че отвън е някой бедняк. Ала вместо това, видяла един мечок, който проврял черната си рунтава глава през вратата. Червенорозка изпищяла и се дръпнала назад. Агънцето припнало и започнало да се блъска по ъглите, гълъбчето закръжало из стаята, а Белоснежка се скрила зад леглото на майка си.
Но мечокът се обърнал към тях с човешки глас и ги успокоил:
- Не се бойте от мен, нищо няма да ви сторя, дойдох при вас, защото съм премръзнал и искам да се постопля.
- Горкичкият мечок - рекла майката, - легни до огъня и внимавай да не си изгориш козината.
После извикала:
- Белоснежке, Червенорозке, покажете се, мечокът няма да ви стори нищо лошо.
Тогава двете момичета пристъпили към мечока. Агънцето и гълъбчетосъщо се престрашили и се приближили. А мечокът помолил:
- Деца, поизтупайте ми снега от козината.
Момичетата донесли метлата и почистили хубаво кожуха му, а той се изпънал до огнището и заръмжал сладко и доволно. Не минало много време и те се сприятелили; момичетата дори започнали да закачат непохватния гостенин. Скубели му козината, катерили се по него, вземали по една лескова пръчица, удряли го и когато той ръмжал, те се смеели.
Мечокът отначало им позволил да се забавляват с него, но когато играта съвсем загрубяла, викнал:
-Оставете ме да живея, деца! Белоснежке и Червенорозке, ще погубите жениха свой!
Като дошло време за лягане, майката казала на мечока:
- Можеш да останеш да лежиш до огнището, тук ще си защитен от студа и лошото време.
Като се развиделило, двете деца го пуснали навън и той се отдалечил тромаво по снега навътре в гората.
От тогава на сетне мечокът идвал всяка вечер по едно и също време, лягал до огнището и позволявал на децата да си играят с него колкото си искат. Те така свикнали с него, че не залоствали вратата, докато не пристигнел черният им рунтав приятел.
Като дошла пролетта и навън всичко се раззеленило, една сутрин мечокът рекъл на Белоснежка:
- Сега трябва вече да тръгвам и няма да мога да идвам през цялото лято.
- Къде отиваш, скъпи мечо? - попитала Белоснежка.
- Трябва да ида в гората, за да пазя съкровищата си от злите джуджета. През зимата, когато всичко е заледено, те, щат не щат, стоят под земята и не могат да излязат, но сега, когато слънцето размрази леда и затопли почвата, те ще прокопаят тунел, ще изскочат да търсят съкровища и ще ограбват. Попадне ли нещо веднъж в ръцете или в пещерите им, не можеш да го върнеш лесно обратно.
Белоснежка много се натъжила от раздялата. Когато отворила вратата на мечока и той прекрачил прага, кожуха му се закачил на пантата и леко се поразпрал и на Белоснежка й се сторило, че отдолу проблеснало злато. Но не била сигурна, че е видяла добре. Мечокът хукнал да бяга и бързо изчезнал зад дърветата.
След време майката изпратила децата си за съчки в гората. Както си вървели, момичетата видели голямо дърво, повалено на земята, а до ствола му нещо шавало в тревата. Като приближили, видели едно джудже със старо, повехнало лице и бяла брада, дълга колкото лакът. Краят на брадата му бил заклещен в цепнатина на дървото и дребосъчето подрипвало напред назад безпомощно като вързано кученце. Джуджето вторачило в момичетата червените си огнени очички и креснало:
- Какво стоите там? Няма ли да дойдете и да ми помогнете?!
- Какво си се опитало да направиш, джудженце? - попитала мило Червенорозка.
- Глупава любопитна гъска - сопнало се то, - исках да разцепя дървото, за да си набавя подпалки за готвене. От големите кютюци малкото гозбица, която е потребна на нас, джуджетата, веднага загаря. Ние не поглъщаме огромни количества като вашия груб, лаком народ. Вече бях вкарал клина и всичко щеше да бъде както трябва, но проклетото дърво се оказа много гладко, клинът внезапно отскочи и дървото мигновено се затвори, така че не можах да измъкна хубавата си бяла брада. И сега тя е заклещена вътре и аз не мога да мръдна. Я ги виж как са се ухилили глупавите гладки личица на сукалчетата! Фу, че сте противни!
Децата напрегнали всичките си сили, но не могли да измъкнат брадата, защото била много здраво заклещена.
- Ще изтичам да извикам някой! – рекла Червенорозка.
- Не сте с всичкия си - разсърдило се джуджето. - Защо да викате и други хора, като и без това сте ми с две в повече. Не ви ли хрумва нещо по-добро?
- Само имай търпение - рекла Белоснежка, - все ще измисля нещо.
Извадила ножичка от джобчето си и отрязала края на брадата му.
Щом се почувствало свободно, джуджето измъкнало едно чувалче със злато, което било завряно в коренищата на дървото, и измърморило:
- Ама че невъзпитан народ, да ми отрежат от достолепната брада! Ще видите отплата на кукуво лято!
Като рекло това, джуджето метнало чувала на рамо и си тръгнало, без дори да погледне към момичетата.
Не след дълго Белоснежка и Червенорозка отишли да наловят малко риба. Като наближили поточето, видели нещо подобно на голям скакалец да подскача по брега, сякаш иска да скочи вътре. Затичали се натам и познали същото джудже.
- Накъде си се засилил? - попитала го Червенорозка - Да не би да искаш да скочиш във водата?
- Чак такъв глупак не съм – изкрещяло джуджето, - не виждате ли - проклетата риба ще ме завлече!
Дребосъкът си ловял риба, когато, за беда, вятърът оплел брадата му в конеца на въдицата. И точно в този момент една голяма риба захапала стръвта, а немощното същество не могло да я изтегли на брега. Рибата надвила и го задърпала. Джуджето се опитвало, разбира се, да се улови за всякакви сламки и тръстики, но това не помогнало особено - трябвало да следва движенията на рибата и имало опасност да бъде завлечено във водата.
Момичетата били дошли тъкмо на време, хванали го здраво и се опитали да размотаят конеца от брадата, но напразно, те били здраво оплетени един в друг. Нямало как, трябвало да отрежат част от брадата. Като видяло това джуджето, се развикало:
- Да не би да ви е маниер да маскарите лицата на хората? Не стига, че ми подкастрихте брадата отдолу, а сега изрязвате от най-хубавата й част, та да не смея да се покажа пред своите. Да бяхте си изгубили обувките, докато тичахте насам!
После измъкнало един чувал с перли, който било скрило в тръстиката, и без да каже и дума повече, го завлякло и се потулило с него зад един камък.
Не щеш ли, скоро след тази случка майката изпратила момиченцата в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят водел през едно голо поле, осеяно с каменни блокове. Изведнъж момичетата забелязали в небето да лети една голяма птица. Тя закръжала над тях, спуснала се надолу и накрая кацнала до една скала. Чул се пронизителен, жален писък. Момичетата изтичали и с ужас видели, че орелът е грабнал и се кани да отнесе стария им познайник - джуджето. Милостивите момичета веднага хванали здраво човечето, счепкали се с орела и не го оставили на мира, докато той се принудил да пусне плячката си.
А джуджето, щом се посвестило от преживения ужас, гракнало веднага:
- Не можехте ли да внимавате повече?! Разкъсали сте тънката ми ризка и сега е цялата раздърпана и на дупки. Непохватни, недодялани твари, това сте вие!
После грабнало едно чувалче със скъпоценни камъни и се вмъкнало в пещерата си под скалата.
Момичетата били свикнали вече с неблагодарността му, продължили по пътя си и накупили, каквото трябва в града. На път за дома, като минали отново през същото поле, те изненадали джуджето, което било изсипало чувала със скъпоценни камъни, защото не очаквало някой да мине толкова късно оттам. Залязващото слънце огрявало блестящите камъни и те искрели и сияели така чудно във всички багри, че децата се спрели да им се полюбуват.
- Какво стоите там и ме зяпате? - креснало джуджето и лицето му от пепеляво-сиво станало мораво от яд. Сигурно щяло да продължи с обидите, когато се чуло сърдито ръмжене и един черен мечок дотърчал от гората. Джуджето подскочило уплашено, но не успяло да стигне до входа на пещерата си, защото мечокът бил твърде близо. Тогава то викнало изплашено:
- Скъпи господин мечок, пощадете ме. Ще ви дам всичките си съкровища, вижте хубавите скъпоценни камъни, които лежат там. Подарете ми живота. Какво намирате у мен, малкото, слабичко човече? Няма дори да ме усетите между зъбите си. Защо не хванете тези две лоши момичета, те ще ви се усладят - тлъстички са като млади пъдпъдъци, изяжте тях в името на Бога!
Ала мечокът не слушал какво му говори джуджето, праснал го само веднъж с лапата си то повече не шавнало.
Момичетата били побягнали, но мечокът им извикал:
- Белоснежке и Червенорозке, не се бойте, чакайте, искам да дойда с вас.
Тогава те го познали по гласа и спрели. Когато мечокът ги настигнал, мечата козина изведнъж се смъкнала от гърба му и пред тях се изправил хубав млад мъж, облечен целият в златотъкани дрехи.
- Аз съм царски син - рекъл той. - Злото джудже задигна съкровищата ми и ме омагьоса да скитам като мечок из гората, докато неговата смърт ме избави. Ето че си получи заслуженото.
Белоснежка се омъжила за принца, а Червенорозка за брат му и си поделили огромните съкровища, които джуджето било струпало в пещерата.
Старата им майка живяла още дълги години спокойно и щастливо край дъщерите си, а розовите храсти засадила под прозореца си и те всяка година се отрупвали с най-хубавите бели и червени рози.
