В един малък град живеел шивач. Наричали го Ханс. По цели дни той седял с подвити крака край прозореца и шиел палта, панталони и жилетки.
Един ден като си седял и шиел, чул че на улицата някой вика: "Сладко! Сливово сладко! Кой иска хубаво сладко?"
"О, сладко! - рекъл си шивачът. - Ще си купя!"
Помислил си това и извикал през прозореца:
-Лелко, лелко, ела тук! Дай ми един буркан!
Взел сладкото, отрязал си парче хляб, намазал го и продължил да шие започнатата жилетка.
А в работилницата на Ханс имало много, много мухи, направо не можеш да ги преброиш. Усетили те миризмата на сладкото и налетели на филита.
- Ей, проклети мухи - ядосал се шивачът, - кой ви е викал тук? Защо нападнахте сладкото ми?
Но те хич и не го чували, а лапали ли лапали! Тогава шивачът се разсърдил, взел един парцал и замахнал по мухите. С един удар убил седем.
- Я виж ти колко съм бил храбър! - казал той. Целият град трябва да научи това. Какво ти целият град! Целия свят трябва да узнае! Ще си ушия нов пояс и ще избродирам върху него надпис: "Когато съм ядосан, убивам седем с един удар!"
Така и сторил.
Сложил си новия пояс, мушнал в джоба си парче меко сирене и излязъл. Край самата врата видял едно врабче, което се било заплело в храсталака. Хванал Ханс врабчето и го пъхнал в джоба при сиренето.
Вървял, вървял, стигнал до една висока планина. Изкачил се на върха и видял там един великан.
- Здравей, приятелю - казал му шивачът, искаш ли заедно да странстваме по света?
- Какъв приятел си ми ти! - изсумтял презрително великанът. - Не се ли виждаш колко си хилав?
- А ти прочете ли това? - попитал го Ханс и му показал надписа на пояса си.
Прочел го великанът и си помислил: "Кой го знае тоя, може пък наистина да е силен. Я да го изпитам!"
Взел тогава един камък и така силно го стиснал в юмрука си, че от него потекла вода.
- А сега ти направи същото! - казал му той.
- Само това ли можеш? - учудил се шивачът. - За мен то е проста работа.
Измъкнал от джоба си бучката сирене, навел се, та взел от земята един камък и го стиснал в юмрука си. И от ръката му потекла вода.
Удивил се великанът на тази сила, но решил още веднъж да изпита Ханс. Вдигнал от земята един камък и го запратил далече, далече, където никой човек не би могъл да хвърли.
- Е, хайде - казал на шивача, - опитай и ти да сториш същото!
Ханс мушнал ръката си в джоба, хванал врабчето и го потхвърлил нависоко, А то отлетяло, та се невидяло!
- Е, какво ще кажеш приятелю? - попитал Ханс.
- Не е лошо, добре хвърляш - отговорил великанът. - Но да видим можеш ли да носиш тежко!
И отвел шивача до един голям отсечен дъб:
- Ако наистина си толкова силен, помогни ми да пренесем това дърво.
- Добре - казал шивачът на глас, а в същото време си помислил: "Аз съм слаб, но съм по-умен. Винаги ще успея да те надхитря." И казал на великана:
- Ти вдигни стеблото, а аз ще нося клоните, защото са по-тежки. Виж колко са много!
Така и направили. Великанът нарамил дебелия ствол и го понесъл, че и шивача в добавка, защото Ханс седнал на клоните. Но великанът не можел да погледне назад, а чувал, че Ханс дори си пее. Най-накрая се уморил и викнал:
- Чуй, шивачо, пази се, че ще пусна дървото на земята. Много се изморих!
Ханс бързо отскочил и хванал клоните с две ръце, като че ли през цялото време ги е носил. Оставили дървото и продължили.
Вървели, вървели, стигнали до една пещера. Там край огъня седели петима великани и всеки от тях ядял по един печен овен.
- Ето - казал великанът на Ханс, - тук живея. Лягай на този креват и си почивай.
Погледнал шивачът леглото и си рекъл: "Не е за мен, много е голямо."
Щом всички си легнали, той се свил в едно тъмно ъгълче на пещерата и там заспал.
А през нощта великанът се събудил, взел голям железен лост и със замах го стоварил върху кревата където трябвало да спи шивачът.
- Отървах се от този юнак! - казал великанът на събратята си.
На сутринта те станали и отишли в гората да секат дърва.
Шивачът също станал, измил се, сресал се и тръгнал след тях. Като го видели, великаните изплашено си рекли: "Щом като и с железния лост не го пребихме, сега той всички ни ще изтрепе!"
И хукнали където им видят очите. Ханс се изсмял на глупостта им и продължил пътя се.
Вървял, вървял и накрая стигнал до
кралския дворец. Там полегнал на зелената трева пред портата и заспал. Докато спял, го видели кралските слуги, надвесили се над него и прочели надписа на пояса му: "Когато съм ядосан, убивам седем с един удар".
Притичали слугите при краля и му казали:
- Ваше величество, пред вратите на двореца лежи един голям юнак. добре е да го вземете на служба. Ако тръгнем на война, ще ни бъде от полза.
Кралят се зарадвал и казал:
- Наистина, извикайте го тук!
Събудил се шивачът, чул предложението и приел да служи на краля.
Служил ден, два, но кралските войници започнали да си шушукат:
- Нищо добро не ни чака от този юнак. Нали когато е ядосан, убива седем с един удар. Така пише на пояса му. Ами ако с нещо го ядосаме?
Отишли при краля и му казали:
Не искаме да служим с тоя. Той всички ни ще избие, ако се разсърди. Затова напускаме!
Кралят вече също съжалявал, дето е взел при себе си на служба такъв силен човек.
"Ами ако изведнъж наистина се разсърди - мислел си той. - Ще избие войниците ми, ще затрие дори мен и ще седне на престола. Как да се избавя от него?" Мислил, мислил и измислил. Повикал Ханс и му казал:
- В гъстите непроходими гори на моето кралство живеят двама разбойници. Те са толкова силни, че никой не смее да се приближи до тях. Заповядвам ти да ги намериш и заловиш. Давам ти сто конници да ти помагат.
- Добре - казал шивачът, - като съм ядосан, убивам седем с един удар. Така че с двама разбойници ще се справя като на шега.
И тръгнал към гората. А стоте конници яздели след него. В края на гората Ханс спрял, обърнал се към тях и им казал:
- Вие не ми трябвате. Почакайте тук, за да не ми пречите. С разбойниците сам ще се оправя.
Навлязъл в гъсталака и се заоглеждал. По едно време ги видял да лежат под едно дърво. Те така хъркали, че клоните над тях треперели.
Без много да му мисли, шивачът напълнил джобовете си с камъни, покатерил се на дървото и започнал да цели единия от разбойниците. Улучвал го ту в челото, ту в гърдите. А оня хъркал и нищо не усещал. Но ето че един камък го улучил по носа. Събудил се той и блъснал приятеля си в гърба.
- Защо ме удряш?
- Какво ти става? - отговорил му другият. - Изобщо не съм те удрял, присънило ти се е.
И отново заспали. Тогава шивачът започнал да цели с камъни втория разбойник. Той се събудил и се развикал на другаря си:
- Защо ме замеряш с камъни? Да не си откачил!
И го ударил по челото. Другият ударил пък него. И започнали да се бият с камъни, юмруци и тояги. Били се, докато се пребили до смърт.
Тогава шивачът слязъл от дървото, върнал се в края на гората и казал на конницте:
- Готово. И двамата са мъртви. Оле, че бяха свирепи тези разбойници - и камъни хвърляха по мен, и с юмруци замахваха. Но нищо не можаха да ми сторят.
Влезли кралските конници в гората и видели, че наистина двамата лежат на земята и не мърдат.
Върнал се Ханс в двореца при краля. А той бил хитър, изслушал шивача и си помислил: "Добре, с разбойниците се справи. Сега обаче ще му възложа такава задача, че жив няма да остане!".
- Слушай - казал той на момъка, - иди пак в гората и хвани свирепия еднорог.
- Добре - отговорил Ханс, - ще го направя като нищо. Нали когато съм ядосан, убивам седем с един удар. Та с един еднорог ли няма да се справя!
Взел брадва и въже и отишъл в гората. Не се наложило дълго да търси страшилището. То самичко изскочило срещу него с настръхнала грива и остър като меч рог. Налетяло на шивача да го промуши, но той се скрил зад едно дърво. Както се бил засилил, еднорогът така се блъснал в дървото, че са забил! Дръпнал се назад, но не могъл да извади рога си.
- Сега вече няма къде да ми избягаш! - казал Ханс, метнал на шията му въжето, освободил с брадвата рога му и го повел вързан към краля.
Влязъл с него право в двореца.
А еднорогът, като видял краля с неговата червена мантия, запръхтял и засумтял. Очите му се налели с кръв, гривата му настръхнала, рогът му щръкнал като меч. Кралят се изплашил и хукнал да бяга. Всичките му войници го последвали. Избягали толкова надалеч, че вече не могли да намерят пътя назад.
А какво станало с храбрия шивач? Той се върнал в своя град и продължил да си живее спокойно, сякаш нищо особено не се било
случило. Отново започнал да шие палта, панталони и жилетки.
Закачил своя пояс на стената и вече никога в живота си не видял нито великани, нито страшни разбойници, нито свирепи еднорози.
От време на време прочитал страховития надпис: "Когато съм ядосан, убивам седем с един удар!" и само кротко се усмихвал.
