До една голяма гора живеел беден дървар с жена си и двете си деца. Момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Бащата едва свързвал двата края и когато настанала голяма скъпотия, не можел вече да изкарва дори за насъщния.
Една вечер, като си легнал, не могъл да заспи от грижи, въртял се в леглото си и се чудeл как ще я карат занапред. Накрая въздъхнал и рекъл на жена си:
- Какво ще стане с нас? Как ще изхранваме клетите си деца, като за нас самите вече нищо не е останало?
- Знаеш ли какво, мъжо - отвърнала жена му, която не виждала никакво спасение, а сърцето й било закоравяло от неволята, - утре призори ще заведем децата навътре в гората. Там ще им напалим огън, ще им дадем по къшейче хляб, после ще идем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да могат да открият пътя към къщи и така ще се отървем от тях.
- Не, жено - рекъл мъжът, - няма да сторя такова нещо. Сърце не ми дава да оставя децата си сами в гората, та нали ще дойдат дивите зверове и ще ги разкъсат?
- О, колко си глупав – отвърнала му жената, - тогава и четиримата ще умрем от глад и на теб не ти остава нищо друго освен да рендосаш дъските за ковчезите ни.
И така, не го оставила на мира, докато бащата не се съгласил.
- Все пак ми е жал за бедните дечица – добавил той.
Двете деца не могли да заспят от глад и чули какво казала майката на бащата. Гретел заплакала горчиво и рекла на Хензел:
- Свършено е с нас.
- Тихо, Гретел - успокоил я Хензел, - не се безпокой, ще измисля нещо.
И когато родителите заспали, той станал, облякъл си палтенцето, открехнал вратата и се измъкнал навън. Месечината светела силно и от нея белите чакълени камъчета пред къщата блестели като сребърни монети. Хензел се навел и напълнил с тях джобчетата си догоре. После се върнал при Гретел и й рекъл:
- Недей тъгува, мила сестрице, заспивай спокойно - и си легнал.
На ранина, още преди слънцето да изгрее, жената събудила двете деца:
- Ставайте, мързеливци, отиваме в гората за дърва.
После подала на всеки по къшей хляб и рекла:
- Ето ви за обяд, но не го изяждайте преди пладне, защото няма да получите нищо друго.
Гретел скрила хляба под престилчицата си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички се отправили към гората. Като повървели малко, Хензел започнал да се спира, да се обръща назад и да поглежда към къщата. Баща му го забелязал и рекъл:
- Хензел, какво току гледаш назад и се бавиш, внимавай и по-живо.
- Е, татко - отвърнал Хензел, - поглеждам бялото си котенце - седнало е на покрива и иска да ми каже сбогом.
Жената се обърнала към момчето:
- Колко си глупав, това не е котето ти, а утринното слънце, дето огрява комина.
Ала Хензел не гледал котенцето си, а всеки път хвърлял на пътя по едно от блестящите камъчета, които носел в джоба си.
Като стигнали навътре в гората, бащата се обърнал към децата:
- Хайде, деца, съберете дръвца да ви напаля огън, за да не мръзнете.
Децата струпали огромна купчина съчки, бащата я запалил и когато огънят се разгорял силно, жената рекла:
- Сега, деца, си легнете край огъня и си починете, а ние ще отидем в гората за дърва. Като свършим, ще дойдем тук и ще ви вземем.
Хензел и Гретел си седели край огъня и по обяд изяли коматчетата си. И понеже чували удари като от брадва, си мислели, че баща им е наблизо. Но това не била брадва, а клон, който бащата бил завързал за едно сухо дърво, за да го клати и удря вятърът.
Децата поседели така доста време, очите им се затворили от умора и заспали дълбоко. Когато се събудили, вече било тъмна нощ. Гретел заплакала и рекла:
- Как ще излезем сега от гората?
Но Хензел я утешил:
- Почакай малко да се покаже месечината, тогава ще открием пътя.
Когато луната изгряла, Хензел хванал сестричката си за ръка и тръгнал по камъчетата, които лъщели като току-що изсечени монети и им посочвали пътя. Така вървели цяла нощ и на зазоряване стигнали до бащината си къща. Почукали на вратата и когато жената отворила и видяла, че Хензел и Гретел са се върнали, им се скарала:
- Ама че лоши деца, да се успите толкоз до късно в гората! Ние си помислихме, че не искате да се връщате у дома.
Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко, че ги е оставил сам-самички в гората.
Не след дълго немотията ги притиснала отново и една вечер, като си легнали, децата чули как майката рекла на бащата:
- Храната пак свърши. Остана ни само половин самун хляб и след това песента ни е изпята. Трябва да заведем децата още по-навътре в гората, за да не открият пътя към къщи. Няма друго спасение.
На мъжа му се свило сърцето от мъка и си мислел: “По-добре да поделим последния си залък с децата.” Но жената не щяла да го чуе, започнала да го хока и да му нарежда. И нали се бил хванал на хорото - трябвало да го играе докрай: първия път бил склонил на нейното, трябвало да отстъпи и сега.
Когато възрастните заспали, Хензел пак станал и се запътил навън да събира камъчета, както предишния път, но майката била заключила вратата и той не могъл да излезе. Сестричката се разплакала, а той я утешил:
- Не плачи, Гретел, спи спокойно, все ще измисля нещо.
На ранина жената дошла и дигнала децата от леглата им. Дала им по коматче хляб, още по-малко от преди.
На път към гората Хензел натрошил коматчето в джобчето си и често се поспирал, за да хвърля трошици по земята.
- Хензел, защо току спираш и гледаш назад? – попитал бащата – Върви си по пътя!
- Гледам към моето гълъбче, дето е кацнало на покрива и иска да ми каже сбогом.
- Колко си глупав – рекла жената, - това не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което огрява комина.
Трошичка по трошичка Хензел успял да поръси всичкия хляб по пътя.
Жената завела децата още по-навътре в гората, на място, където не били стъпвали дотогава. Стъкнали отново голям огън и тя им казала:
- Седете си тук, деца, а ако се изморите, може да поспите малко. Ние отиваме в гората да сечем дърва, а вечерта, като свършим, ще дойдем да ви вземем.
Като станало обяд, Гретел поделила хляба си с Хензел, който бил пръснал своето коматче по пътя. После заспали и вечерта преминала, но никой не дошъл при бедните деца. Те се разбудили едва късно през нощта, но Хензел утешил сестричето си:
- Почакай, Гретел, да се покаже месечината, тогава ще видим трошиците, които пръснах по земята и те ще ни покажат пътя към къщи.
Когато изгряла месечината, децата се отправили към къщи, но не могли да открият нито една трошичка, защото многобройните птички, които летели из гората и полето, били изкълвали всичко. Хензел успокоил Гретел:
- Все ще намерим някак пътя.
Но не го намерили. Вървели през цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората и много изгладнели, защото не намерили нищо друго за ядене освен някоя и друга ягодка. И тъй като били толкова изморени, че нозете им не ги държели повече, легнали под едно дърво и заспали.
Настъпило третото утро откакто били напуснали бащината си къща. Тръгнали отново, но навлизали все по-навътре в гората и ако не се покажела отнякъде помощ, щели да загинат. По обяд видели на един клон красиво бяло птиченце, което пеело толкова хубаво, че децата се спрели и се заслушали. Скоро то спряло да пее, разперило крилца и отлетяло. Хензел и Гретел тръгнали след него, а птиченцето ги завело до една къщичка и кацнало на покрива й. Като разгледали по-отблизо къщичката, видели, че била направена от сладкиши с украса от сметанов крем и шоколад, а прозорците й били от чиста захар.
- Ех, сега ще си устроим царски обяд - рекъл Хензел. - Аз ще си хапна малко от покрива, а ти, Гретел, може да опиташ от прозореца, той е сладък на вкус.
Хензел се присегнал, отчупил парче от покрива, за да пробва дали ще му хареса, а Гретел застанала до стъклата на прозорците и започнала да хрупа от тях. Тогава се чул тънък глас отвътре: Хрупа, хрупа,
Кой от къщичката ми отчупва?
А децата отвърнали:
Туй е вятърко,
та нали, той е
детето на небето.
И продължили спокойно да си похапват. Хензел, на когото покривът се усладил много, си смъкнал едно голямо парче на земята, а Гретел свалила цяло кръгло стъкло от прозорец и лакомо му се нахвърлила. Изведнъж вратата се отворила и, като се подпирала на патерица, се измъкнала една престара бабичка. Хензел и Гретел така се изплашили, че изпуснали всичко, което държели в ръцете си. Старицата поклатила глава и ги заговорила:
- Ай, мили деца, кой ви е довел тук? Влезте вътре и останете при мен, няма да ви се случи нищо лошо.
Тя хванала двамата за ръка и ги завела в къщичката си. Там ги нагостила сладко: с мляко и палачинки със захар, с ябълки и орехи. После им постлала две хубави легла с бели постелки и когато Хензел и Гретел легнали да спят, им се струвало, че са в рая.
Старицата обаче само си придавала дружелюбен вид, но в действителност била зла вещица, която дебнела децата и направила къщичката само за да ги примами. Когато видяла, че Хензел и Гретел наближават къщичката й, се засмяла зловещо и си рекла доволна: “Пипнах ги, този път няма да ми се изплъзнат.”
Рано на другата сутрин, преди децата да се събудят, вещицата станала, погледнала ги как, зачервили бузки, сладичко си спят и промърморила:
- Добре ще ми се усладят.
Грабнала Хензел в костеливите си ръце, напъхала го в една кошарка и заключила решетката. Как ли не крещяло момчето, но това не му помогнало. После отишла при Гретел, разтърсила я, за да я събуди и й креснала:
- Ставай, мързелано, донеси вода и сготви на брат си нещо хубаво, той е навън в кошарата и трябва здравата да го угоим. Като затлъстее, ще го изям.
Гретел заплакала горчиво, но напразно, трябвало да се подчини на заповедите на злата вещица.
За горкия Хензел приготвяли най-вкусните гозби, а за Гретел оставали само рачешки черупки. Всяка сутрин старицата се дотътряла до кошарата и подвиквала:
- Хензел, покажи си пръстите, за да видя как си се угоил.
Хензел провирал през решетката едно кокълче и старицата, чиито очи били помътнели и недовиждала, мислела, че пипа пръстчето на Хензел и се чудела защо той не наддава. Като изминали четири седмици и Хензел си оставал все така мършав, търпението й се изчерпало и тя не можела да чака повече.
- Ей ти, Гретел - викнала тя на момичето, - донеси по-бързичко вода. Утре ще заколя и ще сготвя Хензел, все едно кльощав или тлъст!
Как окайвало съдбата си клетото сестриче, докато носело водата, как се стичали сълзите по страните му!
- Мили Боже, помогни ни - молело се то. - Ако ни бяха изяли дивите зверове в гората, поне щяхме да умрем заедно.
- Спести си хленченето - нахокала я старицата, - няма да ти помогне.
На сутринта рано Гретел трябвало да стане, да окачи котела с водата и да накладе огън.
- Първо ще опечем хляба - викнала старицата. – Вече съм загряла фурната и съм омесила тестото.
И тя избутала горката Гретел към фурната, откъдето вече излизали огнени езици.
- Пъхни се вътре - рекла вещицата - и виж дали добре се е нагряла, че да мятаме хляба.
Вещицата искала да накара Гретел да влезе вътре, да затвори фурната, да я опече и да я изяде. Но Гретел се досетила какво си е наумила и й рекла:
- Не зная как да го сторя. Как се влиза вътре?
- Глупава гъска! - креснала старицата. - Отворът е толкова голям, не виждаш ли, че дори аз мога да се провра.
Довлякла се до фурната и пъхнала главата си в нея. Тогава Гретел я бутнала и вещицата паднала във фурната, после затворила желязната врата и хлопнала резето. Фу! Как само започнала да пищи вещицата, ужасно било да я слуша човек! Гретел побягнала и оставила злата старица да изгори в мъчения.
После изприпкала бързо при Хензел, отворила кошарата и извикала:
- Хензел, ние сме спасени, старата вещица умря.
Хензел изхвърчал навън както птица, пусната на свобода. Как се радвали двамата, как се прегръщали, как скачали и се целували! И тъй като нямало повече от какво да се боят, влезли в къщата на вещицата, а там във всички ъгли имало ракли, пълни с перли и скъпоценни камъни.
- Тези са по-добри от белите чакълени камъчета - рекъл Хензел и напълнил джобовете си догоре, а Гретел добавила:
- Аз също искам да занеса нещо вкъщи - и напълнила престилчицата си.
- Но сега трябва да се махаме и да се измъкнем от омагьосаната гора - рекъл Хензел.
Като повървели няколко часа, стигнали до едно голямо езеро.
- Не можем да го преминем - рекъл Хензел, - не виждам нито брод, нито мост.
- И корабчета не минават оттук - добавила Гретел. - Но там плува една бяла патица, ако я помоля, тя ще ни помогне да преминем на отсрещния бряг.
И извикала на патицата:
Пате, пате, спри,
Хензел и Гретел ти вземи,
на гърба си бял качи ни,
та езерото да преминем!
Патицата доплувала, Хензел я яхнал и предложил на сестричето си да седне зад него.
- Не - отвърнала Гретел, - ще й натежи, по-добре да ни пренесе един след друг.
Добрата птица така и сторила.
Когато стигнали благополучно до другата страна на езерото и повървели малко, гората започнала да им се струва по-позната. А после видели и бащината си къща. Затичали се, втурнали се вътре и се хвърлили в прегръдките на баща си и майка си.
Мъжът и жената бял ден не били видели откакто изоставили децата си в гората. Гретел изтръскала престилката си, перлите и скъпоценните камъни се разпилели из стаята, а Хензел започнал да вади шепа след шепа от джобовете си и да ги хвърля нагоре.
С това дошъл краят на грижите и всички заживели дружно и щастливо.
Мойта приказка приключи.
Виждам мишчица да тича,
хванеш ли я, ще получиш,
ти калпака миши!
